-Къде отиваме?
Попитах, но не получих отговор.Катрин просто ме държеше за ръка и ме теглеше в тъмнината.Можех много лесно да се освободя от хватката й.Но досега не го бях направил?Защо?Какво ми ставаше?Да не би да оставях някакво абсолютно непознато момиче да ме контролира?
-Виж, стига толкова!-почти извиках аз и се спрях.
Катрин също спря и ме погледна странно.
-Кажи ми къде отиваме.
-Защо?Да не би момчето, което току-що запали училището си да е притеснено?-попита ме тя и видях подигравка в погледа й, което не знаех дали ми хареса или не.
-Глупости.Аз никога не се притеснявам.-казах раздразнено.
-Тогава какъв е проблема?
-Виж...просто...не обичам някой да ме води, да ме контролира или да ми казва какво да правя, ок?Обикновено аз контролирам другите.
В съзнанието ми отново се появи Ранди.Горкото копеле.Заблудено и отритнато.Но все пак, колкото и да беше смотан, трябваше да му се признае, че беше полезен.Малко.
-Не те контролирам.Можеш да си тръгнеш лесно.Но не искаш.-каза ми Катрин.
-Хахаха, откъде знаеш вече какво искам и какво не.Ти да не си някаква...луда?-засмях се аз.
-Малко е странно точно ти да ми казваш, че АЗ съм луда не мислиш ли?-попита ме тя усмихнато.-Не аз изравних училището съсземята.
-Пффффф....
Престорих се на раздразнен, но всъщност ми ставаше забавно.Цялата ситуация беше забавна.Странна.Странно-забавна.Реших да й играя по свирката.
-Добре.-усмихнах се.-Води ме.
Подадох й ръка и тя ме хвана.Ръката й беше точно като нощния студ, но в същото време много по-приятна и нежна от него.В далечината започнаха да се чуват сирени.Явно хаосът беше настъпил.Злобна усмивка се прокрадна по лицето ми.
Следваха няколко минути тишина в които единственото нещо, което се чуваше бяха моите стъпки и тези на Катрин.Аз отнововнимателно оглеждах лицето й.Беше спокойна.И...мамка му, наистина беше красива.Много.Дали усещаше, че я гледам?Отговора беше
да, защото след няколко секунди тя се обърна към мен и с лека усмивка ме попита:
-Какво?
Наистина не знаех какво.Да й кажа ли, че е прекрасна?Не умеех да изразявам това което чувствам...или поне не умеех да изразявам хубавите ми чувства.Въобще имах ли такива?Не е ли това просто едно любопитство, един интерес към това странно момиче?Или е нещо повече, което не знам как да нарека.Най-накрая понечих да отговоря, когато тя ме изпревари.
-Пристигнахме.
Отвърнах очи от Катрин и се огледах.Намирахме се по средата на мрачна и безлюдна улица.Не само нямаше хора или улични животни...нямаше и сгради.Освен една.Самотна къща, точно пред нас.Толкова разбита, че човек да се чуди как изобщо не е рухнала.Но явно някой живееше в нея, защото през счупените прозорци се процеждаше слаба светлина.
-Какво е това?-попитах озадачен.
-Къща.
-Виждам, че е къща, но...
-Ако влезеш вътре ще откриеш най-малко 10 човека припаднали по земята, не знаещи къде се намират и твърде прецакани от поредната свръх-доза, която са взели.Кой знае, може дори да намериш и някое малолетно момиче с което са се позабавлявали тази вечер.Както всяка друга вечер.Гади ми се от това.
-Накъде биеш?-попитах аз Катрин подозрително и се приближих още повече към нея.
-Мисля, че знаеш.-отговори ми тя и ме прониза със прекрасните си зелени очи.
Имаше нещо зловещо в този неин поглед.
-Не.Не разбирам.Обясни ми.
-Всеки ден минавам от тук.Наблюдавам всичко, което се случва.И не мога да направя нищо.-каза Катрин с яд.
-Можеш да извикаш полиция?-предложих аз.
-И какво ще стане тогава?Тези копелета едва ли ще влязат дори и в затвора.А дори и да ги тикнат отново ще продължат същото си мизерно съществуване, както досега и нищо няма да се промени.Напротив, дори ще излязат още по-озлобени от там.Ще направиш ли това за мен?Моля те.
Една сълза се стече по лицето й.Явно доста й пукаше за това.Едва ли това беше цялата история.Но в момента не исках да узнавам останалата част.
-И защо мислиш, че ще запаля къщата?-попитах.
-Защото можеш.И ти стиска.Не си страхлив, поне това разбрах досега за теб.Изведнъж се появи като лъч надежда за мен в тъмнината.Толкова силен лъч надежда, че дори успя да запали цяла сграда, хах.
Катрин замлъкна и насочи вниманието си към къщата.Чакаше отговора ми.Да го направя ли?Да запаля ли тази къща?Вътре имаше хора.Да, наркомани, това не беше проблем.Светът е по-добър без тях.Но може би вътре имаше и невинни.А аз не бях все още толкова развален.Но не можех да се концентрирам хубаво над това все още.Нещо ме глождеше отвътре по целия път насам.
-Ти също се появи изведнъж.-започнах да говоря.-Защо?Всичко беше спокойно и нормално до този момент.Поне в моите рамки на нормалното, а те са...
Замлъкнах за кратко.Наистина ли исках да да разкажа това?
-Но с появяването ти в главата ми настъпиха въпроси-продължих.-Коя си?Какво искаш?Защо проговори на човек като мен, защо тръгна с мен?Може би най-големият въпрос е защо АЗ тръгнах с теб.Може би...не знам.Може би...може би и аз видях някаква надежда в теб.Надежда в това да се почувствам малко...по-нормален.
Знаех, че това желание винаги се е криело в мен.Но го подтисках.Правех се, че не съществува.Явно не бях срещнал човека, който може да го отключи и да го направи по-силно отпреди.До този момент.
-Наистина?-попита ме Катрин.-Знаеш ли каква точно надежда видях аз в теб?
Тя ме гледаше по такъв начин, сякаш очакваше да знам.Но аз наистина нямах представа, затова само поклатих глава в отрицание.
-Надежда в това да се почувствам различна.-отговори ми тя.
Значи това беше.Две противоположности.И двете с желание да бъдат като другия.Толкова просто...Приближих се до Катрин и я докоснах по брадичката.Тя вдигна лицето си към моето и аз изтрих сълзите й.Погледнах я право в зелените очи, които знаех, че от този момент насетне никога нямаше да ме оставят на спокойствие.
-Ще го направя.Но ни трябва план.-казах й тихо.
Тя само кимна.Усетих как тялото и се разтрепери леко.Дали беше от студа?Или може би не.
-Притеснена ли си?-попитах я.
Тя отново кимна.
-Няма за какво.Нали си с мен.
Следва продължение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар