Песните, които през последните дни и седмици си ги въртя нон-стоп на телефона, на ПС-то или са ми постоянно в главата. ;d ;]
Seether - Careless Whisper
30 seconds to Mars - Hurricane
Enrique Iglesias - Tonight (I'm fuckin you)
Jessie J - Do it like a dude
T.I. feat Justin Timberlake - Dead and Gone
Deepcentral - Music makes me free
Red - Buried Beneath
Theory of a Deadman - By the way
Pitbull feat T-Pain - Hey Baby ( Drop it to the floor)
четвъртък, 27 януари 2011 г.
Watch the world burn - Part II
-Къде отиваме?
Попитах, но не получих отговор.Катрин просто ме държеше за ръка и ме теглеше в тъмнината.Можех много лесно да се освободя от хватката й.Но досега не го бях направил?Защо?Какво ми ставаше?Да не би да оставях някакво абсолютно непознато момиче да ме контролира?
-Виж, стига толкова!-почти извиках аз и се спрях.
Катрин също спря и ме погледна странно.
-Кажи ми къде отиваме.
-Защо?Да не би момчето, което току-що запали училището си да е притеснено?-попита ме тя и видях подигравка в погледа й, което не знаех дали ми хареса или не.
-Глупости.Аз никога не се притеснявам.-казах раздразнено.
-Тогава какъв е проблема?
-Виж...просто...не обичам някой да ме води, да ме контролира или да ми казва какво да правя, ок?Обикновено аз контролирам другите.
В съзнанието ми отново се появи Ранди.Горкото копеле.Заблудено и отритнато.Но все пак, колкото и да беше смотан, трябваше да му се признае, че беше полезен.Малко.
-Не те контролирам.Можеш да си тръгнеш лесно.Но не искаш.-каза ми Катрин.
-Хахаха, откъде знаеш вече какво искам и какво не.Ти да не си някаква...луда?-засмях се аз.
-Малко е странно точно ти да ми казваш, че АЗ съм луда не мислиш ли?-попита ме тя усмихнато.-Не аз изравних училището съсземята.
-Пффффф....
Престорих се на раздразнен, но всъщност ми ставаше забавно.Цялата ситуация беше забавна.Странна.Странно-забавна.Реших да й играя по свирката.
-Добре.-усмихнах се.-Води ме.
Подадох й ръка и тя ме хвана.Ръката й беше точно като нощния студ, но в същото време много по-приятна и нежна от него.В далечината започнаха да се чуват сирени.Явно хаосът беше настъпил.Злобна усмивка се прокрадна по лицето ми.
Следваха няколко минути тишина в които единственото нещо, което се чуваше бяха моите стъпки и тези на Катрин.Аз отнововнимателно оглеждах лицето й.Беше спокойна.И...мамка му, наистина беше красива.Много.Дали усещаше, че я гледам?Отговора беше
да, защото след няколко секунди тя се обърна към мен и с лека усмивка ме попита:
-Какво?
Наистина не знаех какво.Да й кажа ли, че е прекрасна?Не умеех да изразявам това което чувствам...или поне не умеех да изразявам хубавите ми чувства.Въобще имах ли такива?Не е ли това просто едно любопитство, един интерес към това странно момиче?Или е нещо повече, което не знам как да нарека.Най-накрая понечих да отговоря, когато тя ме изпревари.
-Пристигнахме.
Отвърнах очи от Катрин и се огледах.Намирахме се по средата на мрачна и безлюдна улица.Не само нямаше хора или улични животни...нямаше и сгради.Освен една.Самотна къща, точно пред нас.Толкова разбита, че човек да се чуди как изобщо не е рухнала.Но явно някой живееше в нея, защото през счупените прозорци се процеждаше слаба светлина.
-Какво е това?-попитах озадачен.
-Къща.
-Виждам, че е къща, но...
-Ако влезеш вътре ще откриеш най-малко 10 човека припаднали по земята, не знаещи къде се намират и твърде прецакани от поредната свръх-доза, която са взели.Кой знае, може дори да намериш и някое малолетно момиче с което са се позабавлявали тази вечер.Както всяка друга вечер.Гади ми се от това.
-Накъде биеш?-попитах аз Катрин подозрително и се приближих още повече към нея.
-Мисля, че знаеш.-отговори ми тя и ме прониза със прекрасните си зелени очи.
Имаше нещо зловещо в този неин поглед.
-Не.Не разбирам.Обясни ми.
-Всеки ден минавам от тук.Наблюдавам всичко, което се случва.И не мога да направя нищо.-каза Катрин с яд.
-Можеш да извикаш полиция?-предложих аз.
-И какво ще стане тогава?Тези копелета едва ли ще влязат дори и в затвора.А дори и да ги тикнат отново ще продължат същото си мизерно съществуване, както досега и нищо няма да се промени.Напротив, дори ще излязат още по-озлобени от там.Ще направиш ли това за мен?Моля те.
Една сълза се стече по лицето й.Явно доста й пукаше за това.Едва ли това беше цялата история.Но в момента не исках да узнавам останалата част.
-И защо мислиш, че ще запаля къщата?-попитах.
-Защото можеш.И ти стиска.Не си страхлив, поне това разбрах досега за теб.Изведнъж се появи като лъч надежда за мен в тъмнината.Толкова силен лъч надежда, че дори успя да запали цяла сграда, хах.
Катрин замлъкна и насочи вниманието си към къщата.Чакаше отговора ми.Да го направя ли?Да запаля ли тази къща?Вътре имаше хора.Да, наркомани, това не беше проблем.Светът е по-добър без тях.Но може би вътре имаше и невинни.А аз не бях все още толкова развален.Но не можех да се концентрирам хубаво над това все още.Нещо ме глождеше отвътре по целия път насам.
-Ти също се появи изведнъж.-започнах да говоря.-Защо?Всичко беше спокойно и нормално до този момент.Поне в моите рамки на нормалното, а те са...
Замлъкнах за кратко.Наистина ли исках да да разкажа това?
-Но с появяването ти в главата ми настъпиха въпроси-продължих.-Коя си?Какво искаш?Защо проговори на човек като мен, защо тръгна с мен?Може би най-големият въпрос е защо АЗ тръгнах с теб.Може би...не знам.Може би...може би и аз видях някаква надежда в теб.Надежда в това да се почувствам малко...по-нормален.
Знаех, че това желание винаги се е криело в мен.Но го подтисках.Правех се, че не съществува.Явно не бях срещнал човека, който може да го отключи и да го направи по-силно отпреди.До този момент.
-Наистина?-попита ме Катрин.-Знаеш ли каква точно надежда видях аз в теб?
Тя ме гледаше по такъв начин, сякаш очакваше да знам.Но аз наистина нямах представа, затова само поклатих глава в отрицание.
-Надежда в това да се почувствам различна.-отговори ми тя.
Значи това беше.Две противоположности.И двете с желание да бъдат като другия.Толкова просто...Приближих се до Катрин и я докоснах по брадичката.Тя вдигна лицето си към моето и аз изтрих сълзите й.Погледнах я право в зелените очи, които знаех, че от този момент насетне никога нямаше да ме оставят на спокойствие.
-Ще го направя.Но ни трябва план.-казах й тихо.
Тя само кимна.Усетих как тялото и се разтрепери леко.Дали беше от студа?Или може би не.
-Притеснена ли си?-попитах я.
Тя отново кимна.
-Няма за какво.Нали си с мен.
Следва продължение...
Попитах, но не получих отговор.Катрин просто ме държеше за ръка и ме теглеше в тъмнината.Можех много лесно да се освободя от хватката й.Но досега не го бях направил?Защо?Какво ми ставаше?Да не би да оставях някакво абсолютно непознато момиче да ме контролира?
-Виж, стига толкова!-почти извиках аз и се спрях.
Катрин също спря и ме погледна странно.
-Кажи ми къде отиваме.
-Защо?Да не би момчето, което току-що запали училището си да е притеснено?-попита ме тя и видях подигравка в погледа й, което не знаех дали ми хареса или не.
-Глупости.Аз никога не се притеснявам.-казах раздразнено.
-Тогава какъв е проблема?
-Виж...просто...не обичам някой да ме води, да ме контролира или да ми казва какво да правя, ок?Обикновено аз контролирам другите.
В съзнанието ми отново се появи Ранди.Горкото копеле.Заблудено и отритнато.Но все пак, колкото и да беше смотан, трябваше да му се признае, че беше полезен.Малко.
-Не те контролирам.Можеш да си тръгнеш лесно.Но не искаш.-каза ми Катрин.
-Хахаха, откъде знаеш вече какво искам и какво не.Ти да не си някаква...луда?-засмях се аз.
-Малко е странно точно ти да ми казваш, че АЗ съм луда не мислиш ли?-попита ме тя усмихнато.-Не аз изравних училището съсземята.
-Пффффф....
Престорих се на раздразнен, но всъщност ми ставаше забавно.Цялата ситуация беше забавна.Странна.Странно-забавна.Реших да й играя по свирката.
-Добре.-усмихнах се.-Води ме.
Подадох й ръка и тя ме хвана.Ръката й беше точно като нощния студ, но в същото време много по-приятна и нежна от него.В далечината започнаха да се чуват сирени.Явно хаосът беше настъпил.Злобна усмивка се прокрадна по лицето ми.
Следваха няколко минути тишина в които единственото нещо, което се чуваше бяха моите стъпки и тези на Катрин.Аз отнововнимателно оглеждах лицето й.Беше спокойна.И...мамка му, наистина беше красива.Много.Дали усещаше, че я гледам?Отговора беше
да, защото след няколко секунди тя се обърна към мен и с лека усмивка ме попита:
-Какво?
Наистина не знаех какво.Да й кажа ли, че е прекрасна?Не умеех да изразявам това което чувствам...или поне не умеех да изразявам хубавите ми чувства.Въобще имах ли такива?Не е ли това просто едно любопитство, един интерес към това странно момиче?Или е нещо повече, което не знам как да нарека.Най-накрая понечих да отговоря, когато тя ме изпревари.
-Пристигнахме.
Отвърнах очи от Катрин и се огледах.Намирахме се по средата на мрачна и безлюдна улица.Не само нямаше хора или улични животни...нямаше и сгради.Освен една.Самотна къща, точно пред нас.Толкова разбита, че човек да се чуди как изобщо не е рухнала.Но явно някой живееше в нея, защото през счупените прозорци се процеждаше слаба светлина.
-Какво е това?-попитах озадачен.
-Къща.
-Виждам, че е къща, но...
-Ако влезеш вътре ще откриеш най-малко 10 човека припаднали по земята, не знаещи къде се намират и твърде прецакани от поредната свръх-доза, която са взели.Кой знае, може дори да намериш и някое малолетно момиче с което са се позабавлявали тази вечер.Както всяка друга вечер.Гади ми се от това.
-Накъде биеш?-попитах аз Катрин подозрително и се приближих още повече към нея.
-Мисля, че знаеш.-отговори ми тя и ме прониза със прекрасните си зелени очи.
Имаше нещо зловещо в този неин поглед.
-Не.Не разбирам.Обясни ми.
-Всеки ден минавам от тук.Наблюдавам всичко, което се случва.И не мога да направя нищо.-каза Катрин с яд.
-Можеш да извикаш полиция?-предложих аз.
-И какво ще стане тогава?Тези копелета едва ли ще влязат дори и в затвора.А дори и да ги тикнат отново ще продължат същото си мизерно съществуване, както досега и нищо няма да се промени.Напротив, дори ще излязат още по-озлобени от там.Ще направиш ли това за мен?Моля те.
Една сълза се стече по лицето й.Явно доста й пукаше за това.Едва ли това беше цялата история.Но в момента не исках да узнавам останалата част.
-И защо мислиш, че ще запаля къщата?-попитах.
-Защото можеш.И ти стиска.Не си страхлив, поне това разбрах досега за теб.Изведнъж се появи като лъч надежда за мен в тъмнината.Толкова силен лъч надежда, че дори успя да запали цяла сграда, хах.
Катрин замлъкна и насочи вниманието си към къщата.Чакаше отговора ми.Да го направя ли?Да запаля ли тази къща?Вътре имаше хора.Да, наркомани, това не беше проблем.Светът е по-добър без тях.Но може би вътре имаше и невинни.А аз не бях все още толкова развален.Но не можех да се концентрирам хубаво над това все още.Нещо ме глождеше отвътре по целия път насам.
-Ти също се появи изведнъж.-започнах да говоря.-Защо?Всичко беше спокойно и нормално до този момент.Поне в моите рамки на нормалното, а те са...
Замлъкнах за кратко.Наистина ли исках да да разкажа това?
-Но с появяването ти в главата ми настъпиха въпроси-продължих.-Коя си?Какво искаш?Защо проговори на човек като мен, защо тръгна с мен?Може би най-големият въпрос е защо АЗ тръгнах с теб.Може би...не знам.Може би...може би и аз видях някаква надежда в теб.Надежда в това да се почувствам малко...по-нормален.
Знаех, че това желание винаги се е криело в мен.Но го подтисках.Правех се, че не съществува.Явно не бях срещнал човека, който може да го отключи и да го направи по-силно отпреди.До този момент.
-Наистина?-попита ме Катрин.-Знаеш ли каква точно надежда видях аз в теб?
Тя ме гледаше по такъв начин, сякаш очакваше да знам.Но аз наистина нямах представа, затова само поклатих глава в отрицание.
-Надежда в това да се почувствам различна.-отговори ми тя.
Значи това беше.Две противоположности.И двете с желание да бъдат като другия.Толкова просто...Приближих се до Катрин и я докоснах по брадичката.Тя вдигна лицето си към моето и аз изтрих сълзите й.Погледнах я право в зелените очи, които знаех, че от този момент насетне никога нямаше да ме оставят на спокойствие.
-Ще го направя.Но ни трябва план.-казах й тихо.
Тя само кимна.Усетих как тялото и се разтрепери леко.Дали беше от студа?Или може би не.
-Притеснена ли си?-попитах я.
Тя отново кимна.
-Няма за какво.Нали си с мен.
Следва продължение...
сряда, 26 януари 2011 г.
Watch the world burn - Part I
-Ти си луд.
-Не съм.
-Луд си.
-Не съм.
-Не трябва да правим това.
-Тогава какво правиш тук?
Ранди замълча.Не можех да видя хубаво под маската, но знаех, че се чуди какво да отговори.
-Подай ми другата туба.-наредих му аз.
Усетих как бензина се разклащаше нежно в нея, когато ми я подаде.Отвъртях капачката и залях пода с него.Следваха училищните шкафчета.На никой нямаше да му трябват вече.Дори им правех услуга.Никой нямаше да намери добре скритите пликчета с дрога в тях.А и плюс това-щяха да горят добре.
-Стига толкова, Мат.Има камери.Да се омитаме по-бързо.-нервно каза Ранди.
-За какво мислиш, че сме с маски, идиот такъв?Не се плаши от камерите, а ми дай последната туба.
Ранди се поколеба и остана на място.Бавно се приближих към него.
-Идеята беше твоя.-казах му аз и застанахме лице в лице.
-Да, но...
-Добре, виж сам ще се оправя.Тръгвай щом толкова искаш.
Ранди погледна към вратата и усетих желанието му просто да излети през нея.
-Не.Оставам.Да довършваме.-каза той и ми даде тубата.
-Браво на теб.Хайде, идвай с мен.
Влязохме в съседния коридор и се огледахме.Чисто.Застанах пред дървената врата на която беше закачена табелка "Директор".Не ми се беше налагало да влизам често тук.Защото бях добър.Винаги добре планирах действията си.Действия...друга дума за тях може би беше престъпления.Но за мен си оставаха само действия.Извадих ножчето от джоба си и го намуших в ключалката.Толкова пъти го бях правил, че можех вече и със затворени очи дори.След няколко секунди се чу леко изщтракване и вратата се открехна леко.Вътре беше тъмно, но се виждаха отблясъците от витрините от двете страни и перфектно излъсканите трофеи, купи и награди наредени там.Бяха безмислени.Едва ли на някой щеше да му пука за тях дори и да станат на пепел...Е, може би само на директор Чембърлейн, но наистина не ми пука за него.Както и да е, не трябва да си хабя мислите за такива глупости.Скоро всичко в стаята
вонеше на добре познатата миризма на бензин.Коженият стол, бюрото, снимките.Всичко беше добре напоено.Време беше.
Извадих запалката от джоба си и я щракнах.Скоро това малко пламъче щеше да стане причината за много щети.И хаос.И болка.Това беше и целта.Поне моята цел.Тази на Ранди беше...глупава.Меко казано.Но пак добре, че беше той, за да се възползвам от това.
Погледнах назад, където той стоеше леко разтреперан.Горкия.Аз бях спокоен.Както винаги.
-Отстъпи назад.-наредих му и той ме послуша без да се противи.
Огледах кабинета за последен път, след което я захвърлих на пода и всичко пламна.Огъня се развихри със скоростта на светлината и скоро лизна всичко, което се намираше в стаята.Обърнах се и бързо напуснах.Ранди ме чакаше точно пред входната врата.Мислех
си, че вече щеше да се е изнизал.Явно съм грешал, може би не е чак толкова страхлив, колкото го мислех.Или може би все пак си е страхливец.Но го е страх повече от мен, отколкото от огъня.
-Нямаме повече работа тук.Хайде.-казах му и двамата излязохме.
Лъхна ни студът отвън.Скоро всичко тук нямаше да бъде чак толкова студено.Усмихнах се леко и след като се отдалечихме на достатъчно разстояние от училището се обърнахме и вперихме поглед в сградата.Дали щеше да ми липсва?Прекарах 3 години на това място.Едва ли.Чаках с нетърпение да разбера кое щеше да бъде следващото ми...свърталище така да се нарече.
-Колко време мислиш, че ще им отнеме на пожарната и полицията да пристигне тук?-попита ме Ранди.
-Не много.
-Ами...аз мисля да...
-Да тръгваш?
-Да.
Въпреки че не ми го зададе като въпрос усещах, че чака с нетърпение отговора ми.
-Добре.Добре се справи тази вечер.Ще се чуем утре.
Ранди кимна и побягна в тъмницата.Аз насочих отново внимание към училището от което вече се извиваше стабилна струя пушек.Запалих си цигара и тихо започнах да наблюдавам.Толкова тихо.Нищо не подсказваше за хаоса който щеше да настъпи само след минути и още повече на сутринта.В този момент концентрацията ми беше нарушена от тихи стъпки.Обърнах се и зад себе си видях тъмна фигура да се приближава към мен.Май беше момиче.Да побягна ли?Докато се чудех тя се приближаваше все повече и повече към мен докато не застана точно до мен.Косата и беше дълга.И тъмна, точно като ноща.Лицето и беше малко бледо, но все пак
имаше някаква странна розовина.Топла и приятна розовина.Имаше хубави зелени очи.Подчертани с тъмна линия, но и те също излъчваха топлина.Или може би просто усещах жегата която вече идваше от вече бясно горящото училище?Наистина беше красива.Тя ме погледна.Не можеше да види лицето ми от маската.След това погледна и към пламтящата сграда и тогава чух за първи път гласа й.
-Красиво е.-рече тя тихо и с нежност.
Аз все още не знаех какво да направя.Беше ми любопитно.
-Ти ли го направи?-попита ме тя.
Бавно кимнах.Не усещах заплаха от нея.Не знаех защо точно.
-Защо?-пак попита тя.
-Защото ми харесва.-отговорих.
Тя се подсмихна леко.
-Може ли да видя лицето ти?
Свалих маската и вперих очи в нейните.Тя започна да ме оглежда.Косата ми беше къса и черна.Очите също тъмни, но знаех, че излъчват студенина за разлика от нейните.
-Хубав си.Аз съм Катрин.-каза тя усмихнато.
Беше странно.
-Аз съм...Мат.
-Може ли да си дръпна?-попита ме тя след като видя цигарата в ръката ми.
Подадох и я.Сега успях да огледам добре устните й.Бяха изключително червени...и сочни.
-Благодаря.-каза тя и ми върна цигарата.
Продължавах да я гледам.
-Няма ли да извикаш полиция?-попитах я.
-Защо да го правя?
-Защото...
Настина не знаех защо.
-Странна си.
-Благодаря.Ти също.
-Не учиш тук нали?Все щях да те забележа.
-Не.Но живея наблизо.
-Не бива да стоиш тук.Скоро това място ще гъмжи от ченгета.
Това прозвуча твърде загрижено.
-Къде предлагаш да идем?
-Да идем ли?Защо си мислиш, че искам да ходя някъде с теб?
Тя се усмихна и ме хвана за ръката.
-Хайде, идвай с мен.
Изобщо си нямах напредстава какво се случва, но я оставих да ме води.И двамата изчезнахме в мрака, остявайки горящото училище да свети като единствена звезда зад нас...
-Не съм.
-Луд си.
-Не съм.
-Не трябва да правим това.
-Тогава какво правиш тук?
Ранди замълча.Не можех да видя хубаво под маската, но знаех, че се чуди какво да отговори.
-Подай ми другата туба.-наредих му аз.
Усетих как бензина се разклащаше нежно в нея, когато ми я подаде.Отвъртях капачката и залях пода с него.Следваха училищните шкафчета.На никой нямаше да му трябват вече.Дори им правех услуга.Никой нямаше да намери добре скритите пликчета с дрога в тях.А и плюс това-щяха да горят добре.
-Стига толкова, Мат.Има камери.Да се омитаме по-бързо.-нервно каза Ранди.
-За какво мислиш, че сме с маски, идиот такъв?Не се плаши от камерите, а ми дай последната туба.
Ранди се поколеба и остана на място.Бавно се приближих към него.
-Идеята беше твоя.-казах му аз и застанахме лице в лице.
-Да, но...
-Добре, виж сам ще се оправя.Тръгвай щом толкова искаш.
Ранди погледна към вратата и усетих желанието му просто да излети през нея.
-Не.Оставам.Да довършваме.-каза той и ми даде тубата.
-Браво на теб.Хайде, идвай с мен.
Влязохме в съседния коридор и се огледахме.Чисто.Застанах пред дървената врата на която беше закачена табелка "Директор".Не ми се беше налагало да влизам често тук.Защото бях добър.Винаги добре планирах действията си.Действия...друга дума за тях може би беше престъпления.Но за мен си оставаха само действия.Извадих ножчето от джоба си и го намуших в ключалката.Толкова пъти го бях правил, че можех вече и със затворени очи дори.След няколко секунди се чу леко изщтракване и вратата се открехна леко.Вътре беше тъмно, но се виждаха отблясъците от витрините от двете страни и перфектно излъсканите трофеи, купи и награди наредени там.Бяха безмислени.Едва ли на някой щеше да му пука за тях дори и да станат на пепел...Е, може би само на директор Чембърлейн, но наистина не ми пука за него.Както и да е, не трябва да си хабя мислите за такива глупости.Скоро всичко в стаята
вонеше на добре познатата миризма на бензин.Коженият стол, бюрото, снимките.Всичко беше добре напоено.Време беше.
Извадих запалката от джоба си и я щракнах.Скоро това малко пламъче щеше да стане причината за много щети.И хаос.И болка.Това беше и целта.Поне моята цел.Тази на Ранди беше...глупава.Меко казано.Но пак добре, че беше той, за да се възползвам от това.
Погледнах назад, където той стоеше леко разтреперан.Горкия.Аз бях спокоен.Както винаги.
-Отстъпи назад.-наредих му и той ме послуша без да се противи.
Огледах кабинета за последен път, след което я захвърлих на пода и всичко пламна.Огъня се развихри със скоростта на светлината и скоро лизна всичко, което се намираше в стаята.Обърнах се и бързо напуснах.Ранди ме чакаше точно пред входната врата.Мислех
си, че вече щеше да се е изнизал.Явно съм грешал, може би не е чак толкова страхлив, колкото го мислех.Или може би все пак си е страхливец.Но го е страх повече от мен, отколкото от огъня.
-Нямаме повече работа тук.Хайде.-казах му и двамата излязохме.
Лъхна ни студът отвън.Скоро всичко тук нямаше да бъде чак толкова студено.Усмихнах се леко и след като се отдалечихме на достатъчно разстояние от училището се обърнахме и вперихме поглед в сградата.Дали щеше да ми липсва?Прекарах 3 години на това място.Едва ли.Чаках с нетърпение да разбера кое щеше да бъде следващото ми...свърталище така да се нарече.
-Колко време мислиш, че ще им отнеме на пожарната и полицията да пристигне тук?-попита ме Ранди.
-Не много.
-Ами...аз мисля да...
-Да тръгваш?
-Да.
Въпреки че не ми го зададе като въпрос усещах, че чака с нетърпение отговора ми.
-Добре.Добре се справи тази вечер.Ще се чуем утре.
Ранди кимна и побягна в тъмницата.Аз насочих отново внимание към училището от което вече се извиваше стабилна струя пушек.Запалих си цигара и тихо започнах да наблюдавам.Толкова тихо.Нищо не подсказваше за хаоса който щеше да настъпи само след минути и още повече на сутринта.В този момент концентрацията ми беше нарушена от тихи стъпки.Обърнах се и зад себе си видях тъмна фигура да се приближава към мен.Май беше момиче.Да побягна ли?Докато се чудех тя се приближаваше все повече и повече към мен докато не застана точно до мен.Косата и беше дълга.И тъмна, точно като ноща.Лицето и беше малко бледо, но все пак
имаше някаква странна розовина.Топла и приятна розовина.Имаше хубави зелени очи.Подчертани с тъмна линия, но и те също излъчваха топлина.Или може би просто усещах жегата която вече идваше от вече бясно горящото училище?Наистина беше красива.Тя ме погледна.Не можеше да види лицето ми от маската.След това погледна и към пламтящата сграда и тогава чух за първи път гласа й.
-Красиво е.-рече тя тихо и с нежност.
Аз все още не знаех какво да направя.Беше ми любопитно.
-Ти ли го направи?-попита ме тя.
Бавно кимнах.Не усещах заплаха от нея.Не знаех защо точно.
-Защо?-пак попита тя.
-Защото ми харесва.-отговорих.
Тя се подсмихна леко.
-Може ли да видя лицето ти?
Свалих маската и вперих очи в нейните.Тя започна да ме оглежда.Косата ми беше къса и черна.Очите също тъмни, но знаех, че излъчват студенина за разлика от нейните.
-Хубав си.Аз съм Катрин.-каза тя усмихнато.
Беше странно.
-Аз съм...Мат.
-Може ли да си дръпна?-попита ме тя след като видя цигарата в ръката ми.
Подадох и я.Сега успях да огледам добре устните й.Бяха изключително червени...и сочни.
-Благодаря.-каза тя и ми върна цигарата.
Продължавах да я гледам.
-Няма ли да извикаш полиция?-попитах я.
-Защо да го правя?
-Защото...
Настина не знаех защо.
-Странна си.
-Благодаря.Ти също.
-Не учиш тук нали?Все щях да те забележа.
-Не.Но живея наблизо.
-Не бива да стоиш тук.Скоро това място ще гъмжи от ченгета.
Това прозвуча твърде загрижено.
-Къде предлагаш да идем?
-Да идем ли?Защо си мислиш, че искам да ходя някъде с теб?
Тя се усмихна и ме хвана за ръката.
-Хайде, идвай с мен.
Изобщо си нямах напредстава какво се случва, но я оставих да ме води.И двамата изчезнахме в мрака, остявайки горящото училище да свети като единствена звезда зад нас...
Абонамент за:
Публикации (Atom)