Life Is What You Make It

EPISODE 1

Нощта отново се спусна адски бързо, както винаги се случваше през зимните месеци.Джони никога не беше харесвал този сезон, а сега го харесваше още по-малко, защото това означаваше, че ще трябва постоянно да бъде нащрек.Докато вървеше към дома си по мрачните и пусти улици, които бяха обградени от множество блокове той беше свалил слушалките от ушите си, защото знаеше, че не беше сам.Закъсняваше, но това въобще не го грееше в момента.Знаеше, че някой го следва.Някой който ходеше по петите му вече няколко месеца и витаеше като черна сянка в съзнанието и ума му.Досега беше успявал да се измъкне и да избегне срещата с преследвача си-понякога с умение и хитрост, друг път с доста късмет-но знаеше, че няма да може да бяга вечно от него.Винаги знаеше, че ще дойде момент в който ще трябва да се изправи срещу него.И този момент бе настъпил най-накрая.Нямаше смисъл да бяга повече.Каквото има да става, ще стане.Но Джони сам си беше виновен за всичко, сам и по своя воля се беше забъркал в тази каша и сам щеше да си понесе последствията.
Затова спря да ходи и се обърна на другата страна бавно.Вгледа се в мрака отсреща и тогава успя да види беглите очертания на човек, който се приближаваше към него.Постепенно очертанията добиха по-ясен вид и Джони огледа хубаво познатият му едър мъж.
Той беше \около двадесет и две-три годишен, лицето му бе брадясало, а на бръсната му глава беше нахлузил шапка.Мъжът продължи да се приближава, докато най-накрая не застана очи в очи с Джони.Двамата се гледаха напрегнато за кратко време, след което преследвача пръв наруши тишината.

-Явно най-накрая осъзна, че няма да можеш да се измъкваш вечно.Можеш да бягаш колкото искаш, но не можеш да се скриеш.

Гласа му беше дълбок и заплашителен.Джони не отговори нищо, а само стоеше в очакване на това, което щеше да последва.А той знаеше какво беше то.

-Мина доста време от последната ни среща.Знаеш за какво съм тук нали?-попита преследвача.

Джони само кимна.

-Е?В теб ли са парите?-отново попита мъжът.

-Не, но ако ми отпуснеш малко повече време...-най-накрая проговори Джони, но бързо бе прекъснат.

-Имаше време на разположение.И то изтече.

Преследвача бръкна в якето си и извади пистолета си и го насочи към Джони.

-Твоето време изтече.

През главата на Джони се стрелна мисълта за бягство, но беше толкова вцепенен от страх, че краката му бяха сковани и не можеше да помръдне.

-Не трябваше да се стига до тук, Джони.-въздъхна мъжът и се приготви да дръпне спусъка.

-Не трябва и да се стига ако просто ми дадете малко повече ВРЕМЕ!-почти извика в отчаяние Джони.-Тайлър, човек...помисли за всичко, което съм направил за теб и Джейсън.

-Хей, хей, по-полека.Звучиш така сякаш ти дължим нещо.А не е така.Ти си ни длъжник.И то много.Знаеше много добре какво те очаква ако не върнеш парите.

-Трябва ми ВРЕМЕ!-извика Джони.

-Джейсън вече изгуби търпение.

-Да, но Джейсън не може да направи нищо в момента, след като е в затвора, нали?-попита с надежда Джони.

-Така е, той не може.Но аз мога.-каза Тайлър с пистолет все още насочен към главата на Джони.

-Имено!Джейсън го няма и няма да го има за дълго, така че ти командваш парада тук!Моля те, просто ми дай още време и обещавам ,че ще си получиш парите.Ти ще ги получиш.

Докато двамата се гледаха, Джони можеше да усети, че Тайлър обмисля казаното внимателно.Мисълта парите да бъдат само негови изглежда му харесваше.


-Добре.-каза Тайлър и свали пистолета.-Две седмици.Толкова ти давам.На 19ти си искам парите.И не си помисляй да бягаш, защото това ще бъде много, много глупаво.Също така не си и помисляй да ходиш в полицията, защото това само ще ти навреди още повече, а ти определено не искаш това.

Джони много добре разбираше, че Тайлър говори за неговите контакти сред униформените.

-И последно.Не се опитвай да ме преебаваш по какъвто да било начин, защото ще ти го върна тройно.-каза заплашително Тайлър.

Точно когато Джони помисли, че това ще бъде края на срещата им Тайлър отново заговори.

-А...И има лека промяна.Това отпуснато време няма да ти е безплатно.

-Колко?-попита с лошо предчувствие Джони.

-Хиляда.

-Стига бе, човек!Откъде ще намеря два бона и то само за две седмици!?

-Това си е твоя работа.Просто гледай парите да са в теб на 19ти, защото ако не са...

Тогава Тайлър отново вдигна пистолета, но този път го притисна право в гърдите на Джони.

-...знаеш какво те чака.

Двамата се гледаха очи в очи за известно време, след което Тайлър свали оръжието и го прибра.

-Ще се видим отново, Джони!-каза му той с лека усмивка и изчезна бързо в тъмнината.

Джони седна на тротоара и запали цигара.Знаеше, че трябва да се връща по-бързо вкъщи, но не и преди да се е успокоил.Дръпна си от цигарата и издиша дима.

-Мамка му...сега вече яко се преебах.

***


По пътя за дома единственото нещо, което беше в главата на Джони беше разговора с Тайлър.Как по дяволите щеше да намери два бона за толкова кратко време?Нещата наистина се бяха прецакали много жестоко.Джони вече закъсняваше с повече от час когато стигна входната врата на апартамента.Хубавото в този случай бе, че Бен-приятелят на майка му го нямаше и беше в чужбина.Той бе човека който Джони ненавиждаше най-много и който му беше тровил живота през последните няколко години.Чувствата които  Джони изпитваше към родната си майка също не бяха никак добри и той чакаше с нетърпение деня в който щеше да навърши 18 и щеше да се изнесе от вкъщи.Ако успееше да доживее тази възраст разбира се.Единственият роднина към който Джони изпитваше безразличие бе истинският му баща, който не се интересуваше от него през всичките тези 17 години досега.Поне не му усложняваше живота, както Бен редовно го правеше.Единствените хора за които Джони наистина го бе грижа бяха приятелите му от училище и клуба(в който членуваше и беше един от основателите), както и малката му сестричка Габи за която би направил всичко.
Джони влезе в апартамента и се опита тихо да заключи след себе си, но в този момент вратата на кухнята се отвори с трясък и майка му се появи бясна.

-Къде по дяволите беше?-развика се тя.-Трябваше да си тук още преди час, казах ти, че ще излизам и че ще трябва да наглеждаш сестра си.Сега заради теб закъснявам!

-Бях с Даян.-излъга Джони.

Даян бе момичето с което той ходеше от близо 2 месеца, но не изпитваше нищо към нея.Поне я използваше често като извинение за да може да стои до по-късно навън.

-Наистина не разбирам какво вижда това момиче в теб.-каза майка му, докато си обуваше ботушите.-Какво можеш да й дадеш ти?Но предполагам, че още не се е осъзнала, все пак е само на 15 и...

В този момент майка му се спря и се приближи към Джони.

-Пак си пушил, нали?-попита го тя.

-Да.

-Да знаеш, че повече няма да ти давам никакви пари щом ще ми ги харчиш за глупости!-заплаши го тя.

-И какво от това?Какво от това, че ще ми спреш джобните?Аз пак ще намеря начин да пуша, дори и ако се наложи да крада, това няма да ме спре.

-Тогава кради де!-викна майка му.-Стани крадец, измамник, престъпник, боклук, прави каквото искаш.Не ми пука вече!

-Знам.-тихо рече Джони и в него започна да се надига ярост.

-Радвам се!Да знаеш да не очакваш нищо повече от мен.Така...-майка му грабна дамската си чанта.-Аз излизам, така че наглеждай сестра си.Поне това свърши.

Джони дори не я попита кога ще се върне, дори не й каза чао, когато майка му затръшна вратата.Той просто искаше тя да му се махне от погледа колкото се може по-бързо, за да остане на спокойствие.

Джони събу обувките си и влезе в хола, където малката му сестричка си играеше седнала на килима.

-Хей, Габи.-рече й тихо той, седна до нея и я гушна.-Играеш ли си?

Момиченцето кимна с глава.

-Гладна ли си?Искаш ли нещо за ядене?-попита той.

Габи отново не отговори, а само поклати отрицателно глава.

-Е, ти може и да не си, но аз съм гладен и то много.

Джони целуна сестра си по бузата и се изправи.Тя беше най-скъпото му нещо на този свят в момента.Ако нещо й се случеше...ако тя пострадаше заради цялата тази каша в която се беше забъркал...той нямаше да може да го понесе...


***


Джони едва бе успял да заспи с мисълта за Тайлър постоянно витаеща в главата му, когато телефона му извъня и прекъсна краткия му сън.Погледна часа-минаваше 9.Добре, че поне беше събота.

-А-а-а-лоо?-каза с прозявка Джони.

-К'во става, уе баче?Спиш ли?-попита го Мат, един от най-добрите му приятели.

-Как мислиш?-попита раздразнено Джони.

-И да си спал, време е да ставаш защото съм близо до вас и пристигам до 5 минути.Така че вдигай си задника, слагай некви парцалки и излизай.А, да, и направи две кафета.

-Аве, шибаняк, не стига, че ме събуди, ами сега искаш и кафета да ти правя!

-Имам цигари.

-А, ок, не си шибаняк значи.Ей ся идвам.-каза Джони и затвори телефона скачайки от леглото.


След по-малко от 10 минути Джони и Мат вече бяха седнали на покрива на блока с цигара и димящо кафе в ръка.Двамата бяха в един и същи клас вече 4 години и за това време бяха сформирали добро приятелство.Мат, който вече беше навършил 18 също не се
имаше много с баща си и живееше само с майка си.Само че в неговия случай отношенията им бяха добри.

-Човек, к'во става, адски мълчалив си нещо тая сутрин.К'ъв е проблема?-попита Мат.

-Мисля си за нещо, което от снощи не ми дава покой.

Мат само го погледна въпросителна.

-Попаднах в наистина кофти ситуация.-рече Джони.

-К'ва ситуация?

-Дълга история.

-Имам време.-подкани го Мат да разказва.

Джони не искаше да забърква никой в тази история.Но това все пак бе Мат-един от най-добрите му приятели и който винаги го е разбирал.А и наистина се нуждаеше да излее всичко, което му се беше насъбрало в главата.

-Ами...предполагам, че всичко започна миналата есен...-каза Джони и започна да разказва.

След около 20 минути в които се чуваше само гласа на Джони той приключи да разказва и остави шокирания Мат да размишлява над всичко, което бе чул.

-Ебахти, не мога да повярвам, че си продавал кокаин.-едва заговори най-накрая Мат.

Джони не каза нищо.

-И значи този пич си иска парите от продажбата, но ако не ги получи до две седмици ще те очисти?

Джони този път само кимна.

-К'во направи с парите ве, да те еба в тъпия?

-Пропилях ги.

-Ти си яко тъпо парче, знаеш ли т'ва?-звучеше почти ядосано Мат.

-Сгафих!Какво да направя?

-А Джейсън?Защо е в затвора?

-Малко след като изгубих парите, ченгетата го сбараха с голяма доставка и го опандизиха за 3 години.-обясни Джони.

-Е, супер де, не може ли да го изпееш и тоя Тайлър на полицията?

-Няма за какво да го обвинят.Не е направил нищо.Прикрива си следите добре.А и има познати ченгета, така че това няма да помогне.

-Да, но щом са тикнали Джейсън в панделата, защо да не тикнат и по-малка риба като Тайлър?-продължаваше да разпитва Мат.

-Дори корумпираните прасета не можаха да направят нищо за Джейсън.Все пак го спипаха с 10 кила.Работата беше твърде голяма, за да бъде потулена.И пак ти казвам за Тайлър-няма за какво да го обвинят!Ще трябва сам да се оправям с него.-рече Джони и отново изпита неприятно чувство за предстоящата им нова среща след 2 седмици.

Мат все още не можеше да възприеме всичко това напълно.

-Пфффф...не знам, човек.Малко ми е трудно да ти повярвам, честно да ти кажа.-каза му Мат.

-Нямам причина да те лъжа.-отвърна му Джони.

Мат знаеше, че прятелят му бе един от малкото истински хора, които познаваше.

-Да.Да, така е.-съгласи се накрая.-Е...какво ще правиш?

Джони се замисли за кратко преди да отговори.Нямаше много добри идеи.

-Много варианти ми минаха през главата от снощи насам.-започна Джони.-Но май само три от тях ще се окажат...реални, да ги нарека.

-К'ви?-попита Мат.

-Първият е да събера парите, естествено.

-Не знам какви са другите варианти, но това ми звучи най-добре.Обаче ще бъде трудно със събирането на тези пари.

-Да.Но проблема е, че доколкото познавам Тайлър не съм сигурен, че ще ме остави на мира дори и да му върна парите, разбираш
ли?

-Да.-съгласи се Мат.-С такива отрепки никога не се знае.К'ъв е вторият вариант?

-Да намеря пистолет и да го очистя аз първи, преди той мен.

-Откъде ще намериш пистолет?

-Мисля, че Съли ще успее да ми помогне за това.-рече бавно Джони.

-Чакай, чакай.Съли знае ли за цялата тая история?

-Все още не.Само ти знаеш за това засега.

-Да, но как ще реагира според теб?Все пак е от клуба и ако се раздрънка на другите едва ли ще го приемат много добре.-каза Мат замислено.

-Вярвам му.Но да, ако другите от клуба разберат ще стане доста зле.Така че ще си мълчим пред тях.Нито дума.

-А...какъв е третият вариант?-попита Мат.

-Да се оставя на Тайлър да ме застреля.

-Да...това ще го пропуснем.Така че оставяме с вариант 1 и вариант 2.Дори и да се сдобиеш с ютия ще имаш ли сили да гръмнеш копелето?-попита го с интерес Мат.

-Надявам се.-леко се усмихна Джони.

-Но все още си мисля, че ще е най-добре да събереш парите.Проблема е...как ще стане това...

-Нямам представа.-рече Джони тихо и се изправи.

Денят бе ясен и безоблачен, дори грееше леко слънце.Беше приятно.Джони започна да се разхожда по покрива на блока.Подмина клетките в които съседите си държаха гълъбите и тръгна бавно и спокойно към ръба.

-Чу ли за оня пич дето скочил от блок оня ден и се самоубил?-попита внезапно Джони.

-Да, много ясно.Нали всичко живо е изпаднало в истерия.Дори такива дето не го познаваха се скъсаха от рев.Сякаш им пука за някакъв непознат.Правят се.Тъпи путки и педали.-каза Мат с отвращение.

-Как мислиш, какво би накарало един пич на нашите години да сложи край на живота си?Да скочи от покрив и да се размаже като кайма на пътя.

-Отде да знам.-сви рамене Мат.-Любов?Проблеми със семейството?Кофти неща в даскало?

-Едва ли е имал по-големи проблеми от моите в момента и все пак го е направил.-рече Джони и се приближи още към ръба на блока.

-Ем..едва ли.-каза Мат и изпита неприятно чувство, гледайки как Джони стъпва с единия крак на ръба.

Джони погледна надолу.Беше си доста височко.Едва ли щеше да усети нещо ако скочеше.Все пак сърцето му щеше да се пръсне още преди да е ударил земята.

-Един скок, човек...един скок и няма вече проблеми.Няма вече гаден живот.-заговори Джони гледайки зомбирано пътя под блока.

-Стига бе, човек.Не се филмирай.-каза високо Мат и се изправи.

-К'во стига ве, мамка му?!А?!На кой ще му пука ако в този момент си отида?На кой ще липсвам?На майка ми?Да бе, да!-започна ядосано да вика Джони.-На тва тъпо копеле Бен?Как пък не!На баща ми?Пффффф.

-Ами Габи?-попита го Мат и се приближи към Джони, който вече беше стъпил и с двата крака на ръба.

-Габи е само на 2 години, мамка му!Едва ли дори ще забележи ако изчезна и след години дори няма да си спомня, че е имала брат.Така че на кой ще липсвам?А?На кой?-извика Джони.

-На мен.На Съли.На Стенли и всичките от клуба.Това не е начина, човек.Не е начина.Имаш приятели.Приятели, които могат да ти помогнат да се справиш с тая шибана бъркотия.-каза му Мат.

-Но така е много по-трудно, мамка му.А, да скоча и да сложа край на всичките си проблеми е толкова по-лесно!-рече Джони със сълзи на очите.

-По-лесно е да.Но колкото и труден да е живота, колко и гадна и безнадеждна да изглежда дадена ситауция...винаги има изход!И ще го намерим заедно!-каза Мат и подаде ръка на приятеля си, за да слезе.

Джони го гледаше с леко учудване.

-Знаеш ли в какво се забъркваш по този начин?

-Знам.-кимна Мат.

-Сигурен ли си?-попита отново Джони.

-Както никога досега.

Двамата се гледаха очи в очи известно време, след което Джони подаде ръката си на Мат и слезе.

-Ти си супер тъпак, знаеш ли?-каза му с усмивка Мат.

Джони се засмя и потупа приятеля си по гърба.

-Стига с тия женски работи сега!-каза Мат и се дръпна бързо.-Трябва да помислим как ще съберем парите.

-Някакви идеи вече?

-По-конкретни не.Но мога да поговоря с Джоукър, с Бишоп за това.Да направим нещо.

-Не ми се иска да въвличам други в това.-рече несигурно Джони.

-Ще имаш нужда от колкото се може повече помощ.А познаваш Джоукър-а и Бишоп.Пичове са и ще помогнат.

-Да, добре.Можеш да им кажеш.Но само на тях.-рече Джони.

-Значи ще говорим утре в даскало.Какво ще правиш сега?

-Трябва да отскоча до клуба.Да проверя как са нещата, нали знаеш?

-Разбира се.Да слизаме тогава.-предложи Мат.

-Да.-съгласи се Джони и хвърли последния си фас.

-Ще се справим с това, човек.Имаш ми думата.-каза Мат, докато слизаше по стълбата водеща от покрива към последният етаж.

-Минали сме през многоооо глупости досега.-рече Джони, когато също слезе и се присъедини към приятеля си.-Но мисля, че ни предстоят двете най-преебани седмици в целият ни живот.

-Да.-съгласи се Мат и се изсмя.-Но ако го погледнеш по друг начин...това може да е приключение, което ще помним винаги.Мамка му, може дори да го разказваме на внуците си.

-Ако доживеем, брат.Ако доживеем.-каза Джони и сърцето му се сви като помисли за това, което го очакваше...

Какво слушам напоследък? - Част 1

Песните, които през последните дни и седмици си ги въртя нон-стоп на телефона, на ПС-то или са ми постоянно в главата. ;d ;]

Seether - Careless Whisper
30 seconds to Mars - Hurricane
Enrique Iglesias - Tonight (I'm fuckin you)
Jessie J - Do it like a dude
T.I. feat Justin Timberlake - Dead and Gone
Deepcentral - Music makes me free
Red - Buried Beneath
Theory of a Deadman - By the way
Pitbull feat T-Pain - Hey Baby ( Drop it to the floor)

Watch the world burn - Part II

-Къде отиваме?

Попитах, но не получих отговор.Катрин просто ме държеше за ръка и ме теглеше в тъмнината.Можех много лесно да се освободя от хватката й.Но досега не го бях направил?Защо?Какво ми ставаше?Да не би да оставях някакво абсолютно непознато момиче да ме контролира?

-Виж, стига толкова!-почти извиках аз и се спрях.

Катрин също спря и ме погледна странно.

-Кажи ми къде отиваме.

-Защо?Да не би момчето, което току-що запали училището си да е притеснено?-попита ме тя и видях подигравка в погледа й, което не знаех дали ми хареса или не.

-Глупости.Аз никога не се притеснявам.-казах раздразнено.

-Тогава какъв е проблема?

-Виж...просто...не обичам някой да ме води, да ме контролира или да ми казва какво да правя, ок?Обикновено аз контролирам другите.

В съзнанието ми отново се появи Ранди.Горкото копеле.Заблудено и отритнато.Но все пак, колкото и да беше смотан, трябваше да му се признае, че беше полезен.Малко.

-Не те контролирам.Можеш да си тръгнеш лесно.Но не искаш.-каза ми Катрин.

-Хахаха, откъде знаеш вече какво искам и какво не.Ти да не си някаква...луда?-засмях се аз.

-Малко е странно точно ти да ми казваш, че АЗ съм луда не мислиш ли?-попита ме тя усмихнато.-Не аз изравних училището съсземята.

-Пффффф....

Престорих се на раздразнен, но всъщност ми ставаше забавно.Цялата ситуация беше забавна.Странна.Странно-забавна.Реших да й играя по свирката.

-Добре.-усмихнах се.-Води ме.

Подадох й ръка и тя ме хвана.Ръката й беше точно като нощния студ, но в същото време много по-приятна и нежна от него.В далечината започнаха да се чуват сирени.Явно хаосът беше настъпил.Злобна усмивка се прокрадна по лицето ми.

Следваха няколко минути тишина в които единственото нещо, което се чуваше бяха моите стъпки и тези на Катрин.Аз отнововнимателно оглеждах лицето й.Беше спокойна.И...мамка му, наистина беше красива.Много.Дали усещаше, че я гледам?Отговора беше
да, защото след няколко секунди тя се обърна към мен и с лека усмивка ме попита:

-Какво?

Наистина не знаех какво.Да й кажа ли, че е прекрасна?Не умеех да изразявам това което чувствам...или поне не умеех да изразявам хубавите ми чувства.Въобще имах ли такива?Не е ли това просто едно любопитство, един интерес към това странно момиче?Или е нещо повече, което не знам как да нарека.Най-накрая понечих да отговоря, когато тя ме изпревари.

-Пристигнахме.

Отвърнах очи от Катрин и се огледах.Намирахме се по средата на мрачна и безлюдна улица.Не само нямаше хора или улични животни...нямаше и сгради.Освен една.Самотна къща, точно пред нас.Толкова разбита, че човек да се чуди как изобщо не е рухнала.Но явно някой живееше в нея, защото през счупените прозорци се процеждаше слаба светлина.

-Какво е това?-попитах озадачен.

-Къща.

-Виждам, че е къща, но...

-Ако влезеш вътре ще откриеш най-малко 10 човека припаднали по земята, не знаещи къде се намират и твърде прецакани от поредната свръх-доза, която са взели.Кой знае, може дори да намериш и някое малолетно момиче с което са се позабавлявали тази вечер.Както всяка друга вечер.Гади ми се от това.

-Накъде биеш?-попитах аз Катрин подозрително и се приближих още повече към нея.

-Мисля, че знаеш.-отговори ми тя и ме прониза със прекрасните си зелени очи.

Имаше нещо зловещо в този неин поглед.

-Не.Не разбирам.Обясни ми.

-Всеки ден минавам от тук.Наблюдавам всичко, което се случва.И не мога да направя нищо.-каза Катрин с яд.

-Можеш да извикаш полиция?-предложих аз.

-И какво ще стане тогава?Тези копелета едва ли ще влязат дори и в затвора.А дори и да ги тикнат отново ще продължат същото си мизерно съществуване, както досега и нищо няма да се промени.Напротив, дори ще излязат още по-озлобени от там.Ще направиш ли това за мен?Моля те.

Една сълза се стече по лицето й.Явно доста й пукаше за това.Едва ли това беше цялата история.Но в момента не исках да узнавам останалата част.

-И защо мислиш, че ще запаля къщата?-попитах.

-Защото можеш.И ти стиска.Не си страхлив, поне това разбрах досега за теб.Изведнъж се появи като лъч надежда за мен в тъмнината.Толкова силен лъч надежда, че дори успя да запали цяла сграда, хах.

Катрин замлъкна и насочи вниманието си към къщата.Чакаше отговора ми.Да го направя ли?Да запаля ли тази къща?Вътре имаше хора.Да, наркомани, това не беше проблем.Светът е по-добър без тях.Но може би вътре имаше и невинни.А аз не бях все още толкова развален.Но не можех да се концентрирам хубаво над това все още.Нещо ме глождеше отвътре по целия път насам.


-Ти също се появи изведнъж.-започнах да говоря.-Защо?Всичко беше спокойно и нормално до този момент.Поне в моите рамки на нормалното, а те са...

Замлъкнах за кратко.Наистина ли исках да да разкажа това?

-Но с появяването ти в главата ми настъпиха въпроси-продължих.-Коя си?Какво искаш?Защо проговори на човек като мен, защо тръгна с мен?Може би най-големият въпрос е защо АЗ тръгнах с теб.Може би...не знам.Може би...може би и аз видях някаква надежда в теб.Надежда в това да се почувствам малко...по-нормален.

Знаех, че това желание винаги се е криело в мен.Но го подтисках.Правех се, че не съществува.Явно не бях срещнал човека, който може да го отключи и да го направи по-силно отпреди.До този момент.

-Наистина?-попита ме Катрин.-Знаеш ли каква точно надежда видях аз в теб?

Тя ме гледаше по такъв начин, сякаш очакваше да знам.Но аз наистина нямах представа, затова само поклатих глава в отрицание.

-Надежда в това да се почувствам различна.-отговори ми тя.

Значи това беше.Две противоположности.И двете с желание да бъдат като другия.Толкова просто...Приближих се до Катрин и я докоснах по брадичката.Тя вдигна лицето си към моето и аз изтрих сълзите й.Погледнах я право в зелените очи, които знаех, че от този момент насетне никога нямаше да ме оставят на спокойствие.

-Ще го направя.Но ни трябва план.-казах й тихо.

Тя само кимна.Усетих как тялото и се разтрепери леко.Дали беше от студа?Или може би не.

-Притеснена ли си?-попитах я.

Тя отново кимна.

-Няма за какво.Нали си с мен.



Следва продължение...

Watch the world burn - Part I

-Ти си луд.

-Не съм.

-Луд си.

-Не съм.

-Не трябва да правим това.

-Тогава какво правиш тук?

Ранди замълча.Не можех да видя хубаво под маската, но знаех, че се чуди какво да отговори.

-Подай ми другата туба.-наредих му аз.

Усетих как бензина се разклащаше нежно в нея, когато ми я подаде.Отвъртях капачката и залях пода с него.Следваха училищните шкафчета.На никой нямаше да му трябват вече.Дори им правех услуга.Никой нямаше да намери добре скритите пликчета с дрога в тях.А и плюс това-щяха да горят добре.

-Стига толкова, Мат.Има камери.Да се омитаме по-бързо.-нервно каза Ранди.

-За какво мислиш, че сме с маски, идиот такъв?Не се плаши от камерите, а ми дай последната туба.

Ранди се поколеба и остана на място.Бавно се приближих към него.

-Идеята беше твоя.-казах му аз и застанахме лице в лице.

-Да, но...

-Добре, виж сам ще се оправя.Тръгвай щом толкова искаш.

Ранди погледна към вратата и усетих желанието му просто да излети през нея.

-Не.Оставам.Да довършваме.-каза той и ми даде тубата.

-Браво на теб.Хайде, идвай с мен.

Влязохме в съседния коридор и се огледахме.Чисто.Застанах пред дървената врата на която беше закачена табелка "Директор".Не ми се беше налагало да влизам често тук.Защото бях добър.Винаги добре планирах действията си.Действия...друга дума за тях може би беше престъпления.Но за мен си оставаха само действия.Извадих ножчето от джоба си и го намуших в ключалката.Толкова пъти го бях правил, че можех вече и със затворени очи дори.След няколко секунди се чу леко изщтракване и вратата се открехна леко.Вътре беше тъмно, но се виждаха отблясъците от витрините от двете страни и перфектно излъсканите трофеи, купи и награди наредени там.Бяха безмислени.Едва ли на някой щеше да му пука за тях дори и да станат на пепел...Е, може би само на директор Чембърлейн, но наистина не ми пука за него.Както и да е, не трябва да си хабя мислите за такива глупости.Скоро всичко в стаята
вонеше на добре познатата миризма на бензин.Коженият стол, бюрото, снимките.Всичко беше добре напоено.Време беше.

Извадих запалката от джоба си и я щракнах.Скоро това малко пламъче щеше да стане причината за много щети.И хаос.И болка.Това беше и целта.Поне моята цел.Тази на Ранди беше...глупава.Меко казано.Но пак добре, че беше той, за да се възползвам от това.
Погледнах назад, където той стоеше леко разтреперан.Горкия.Аз бях спокоен.Както винаги.

-Отстъпи назад.-наредих му и той ме послуша без да се противи.

Огледах кабинета за последен път, след което я захвърлих на пода и всичко пламна.Огъня се развихри със скоростта на светлината и скоро лизна всичко, което се намираше в стаята.Обърнах се и бързо напуснах.Ранди ме чакаше точно пред входната врата.Мислех
си, че вече щеше да се е изнизал.Явно съм грешал, може би не е чак толкова страхлив, колкото го мислех.Или може би все пак си е страхливец.Но го е страх повече от мен, отколкото от огъня.

-Нямаме повече работа тук.Хайде.-казах му и двамата излязохме.

Лъхна ни студът отвън.Скоро всичко тук нямаше да бъде чак толкова студено.Усмихнах се леко и след като се отдалечихме на достатъчно разстояние от училището се обърнахме и вперихме поглед в сградата.Дали щеше да ми липсва?Прекарах 3 години на това място.Едва ли.Чаках с нетърпение да разбера кое щеше да бъде следващото ми...свърталище така да се нарече.

-Колко време мислиш, че ще им отнеме на пожарната и полицията да пристигне тук?-попита ме Ранди.

-Не много.

-Ами...аз мисля да...

-Да тръгваш?

-Да.

Въпреки че не ми го зададе като въпрос усещах, че чака с нетърпение отговора ми.

-Добре.Добре се справи тази вечер.Ще се чуем утре.

Ранди кимна и побягна в тъмницата.Аз насочих отново внимание към училището от което вече се извиваше стабилна струя пушек.Запалих си цигара и тихо започнах да наблюдавам.Толкова тихо.Нищо не подсказваше за хаоса който щеше да настъпи само след минути и още повече на сутринта.В този момент концентрацията ми беше нарушена от тихи стъпки.Обърнах се и зад себе си видях тъмна фигура да се приближава към мен.Май беше момиче.Да побягна ли?Докато се чудех тя се приближаваше все повече и повече към мен докато не застана точно до мен.Косата и беше дълга.И тъмна, точно като ноща.Лицето и беше малко бледо, но все пак
имаше някаква странна розовина.Топла и приятна розовина.Имаше хубави зелени очи.Подчертани с тъмна линия, но и те също излъчваха топлина.Или може би просто усещах жегата която вече идваше от вече бясно горящото училище?Наистина беше красива.Тя ме погледна.Не можеше да види лицето ми от маската.След това погледна и към пламтящата сграда и тогава чух за първи път гласа й.

-Красиво е.-рече тя тихо и с нежност.

Аз все още не знаех какво да направя.Беше ми любопитно.

-Ти ли го направи?-попита ме тя.

Бавно кимнах.Не усещах заплаха от нея.Не знаех защо точно.

-Защо?-пак попита тя.

-Защото ми харесва.-отговорих.

Тя се подсмихна леко.

-Може ли да видя лицето ти?

Свалих маската и вперих очи в нейните.Тя започна да ме оглежда.Косата ми беше къса и черна.Очите също тъмни, но знаех, че  излъчват студенина за разлика от нейните.

-Хубав си.Аз съм Катрин.-каза тя усмихнато.

Беше странно.

-Аз съм...Мат.

-Може ли да си дръпна?-попита ме тя след като видя цигарата в ръката ми.

Подадох и я.Сега успях да огледам добре устните й.Бяха изключително червени...и сочни.

-Благодаря.-каза тя и ми върна цигарата.

Продължавах да я гледам.

-Няма ли да извикаш полиция?-попитах я.

-Защо да го правя?

-Защото...

Настина не знаех защо.

-Странна си.

-Благодаря.Ти също.

-Не учиш тук нали?Все щях да те забележа.

-Не.Но живея наблизо.

-Не бива да стоиш тук.Скоро това място ще гъмжи от ченгета.

Това прозвуча твърде загрижено.

-Къде предлагаш да идем?

-Да идем ли?Защо си мислиш, че искам да ходя някъде с теб?

Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

-Хайде, идвай с мен.

Изобщо си нямах напредстава какво се случва, но я оставих да ме води.И двамата изчезнахме в мрака, остявайки горящото училище да свети като единствена звезда зад нас...